вторник, 8 януари 2013 г.

Болоня през зимата



Болоня е една достойна и приветлива стара жена с вкус към живота. Да я посетиш, сякаш напомня уюта на бабината къща с нейните разкази за миналато, топлота и гозби, чиито вкус и мирис не се забравя никога. Тя ще ти разкаже много, ще те научи за някои стари обичаи и в същото време ще те нахрани изобилно с най-простичките, но най-съвършени човешки консумативи – красота, култура и храна. 

Хората в този голям град са разговорливи с чужденците и неуморени от тях. Те изключително приветливо ще ти посочат пътя, а недай си боже, да поискаш съвет за храна – ще отбележат с кръстче върху смачканата ти карта къде е най-великата лазаня.
Храната за тях е не просто култ, а религия със своите привични ритуали. Да ядеш там не означава да отскочиш до магазина, за да напълниш хладилника си. Това е всъщност местното хоби, развлечение, чиято честота е правопропорционална на размера на вашите дънки. Често в търсенето на поредната забележителност може да кривнеш от маршрута, изкушен от поредната малка trattoria и нейното меню. И разбира се няма да сгрешиш. Да не ядеш там, това е същинският  „болонезе” грях. Разточителството по отношение на яденето битува на всяка крачка и човек с радост може да изучава хилядите видове салами, висящи по витрините. 





Тук пазарът в почивните дни е една непрестанна феерия от човешки стъпки, отекващи в сенките на хилядите Болонски портици. Човек може да се заблуди, че тези хора отиват на мач или на някакво всенародно пиршество. Не, те просто са излязли да се разходят...до любимия си ресторант.





Старата университетска част е еклектичен градски кът. Там шумните студенти парадират с „новото” на фона на „старинното”. Най-древният измежду университетите стои като призрак от стари  времена. Времена, когато студентите са били шепа отбрана общност от равноправни колеги, а ученето е било възхищение, не задължение. Изключително любопитно е да се загубиш в това пространство, да отгатваш с колко съдби и истории е белязано. Именно там някъде се крие душата на университета, alma mater в същинския си вид. 




Атмосферата напълно по италиански напомня карнавал, сгушен сред множество средновековни сгради с изхабено-червеникав цвят. В прегръдката на този град ще срещнеш хиляди усмивки и лица, озарени от радостите на живота. Най-приказната картина сред тези, които си складирам, я намерих там – в тишината на една декемврийска вечер. Снегът се сипе леко насред силуетите от сгради, докато хиляди коледни светлини окъпват мокрите паважи. Сякаш живееш в един чернобял филмов декор и времето е спряло, за да запечаташ в съзнанието си тази коледна картичка. 

Мина Петрова



Няма коментари:

Публикуване на коментар